(приказка за едно приятелство)

             Живели там в една гора

             дръвченце малко, казвало се Дъбчо

             и охлюв с чудно име Жóжо.

             Приятели големи те били,

             и в дъжд, и в слънце, и в беди.

             Увит на младото стъбло,

             по цял ден дремел Жóжо

             и само дъжд, кога закапел,

             показвал своите рогца:

              - Хъм, - си казвал той - каква вода.

             Прибирал се в черупката голяма,

             и пак го удряло на дрямка.

             Един ден във горещо лято,

             Дъбчо, малкото дърво,

             разклатил силно своето стъбло.

             Така,че Жóжо паднал на земята

             Веднага той показал си рогцата

             - Хей, приятел - викнал Жожо -

             ще ме събудиш, майче ти!

             - Ще те помоля за водица!

            - пъшкал Дъбчо -

             жажда мъчи моята душица!

              И нали приятели били

             - Готово! - казал Жожо -

              хей сегичка ще изтичам!

              До надвечер се връщам,

              стеблото твое да прегръщам!

               И толкоз бързал Жóжо,

               че нощта обгърнала гората.

               Минавал ден и друг, и друг.

               Месеци, година след година.

               Насред пътеката една,

               поспрял да си отдъхне Жóжо.

               Показал своите рогца,

               почесал своята глава:

              - Забравих,аз да питам Дъбчо,

               каква да е водата.

              - Дали да бъде топла или хладка?

              - Дали да е от извор или от чешмата?

              - Ще се върна да попитам!

                И пак назад поел забързан Жóжо.

                И ден било, и нощ била,

                и пролет, лято есен, зима.

                Година, след година.

                Пристигнал на тяхната поляна.

                Търси Дъбчо,а го няма!

                На неговото място дъб,

                голямо,кичесто дърво.

                -Хей, нахалник! - ревнал Жожо 

                - къде е Дъбчо, моето дърво!

               - Това съм аз, бе Жóжо! -

                размахал клони Дъбчо -

               - Пораснах докато те чаках!

               - Ех!-приседнал Жóжо-

                а толкоз бързах, бързах!"