(приказка за едно приятелство)
Живели там в една гора
дръвченце малко, казвало се Дъбчо
и охлюв с чудно име Жóжо.
Приятели големи те били,
и в дъжд, и в слънце, и в беди.
Увит на младото стъбло,
по цял ден дремел Жóжо
и само дъжд, кога закапел,
показвал своите рогца:
- Хъм, - си казвал той - каква вода.
Прибирал се в черупката голяма,
и пак го удряло на дрямка.
Един ден във горещо лято,
Дъбчо, малкото дърво,
разклатил силно своето стъбло.
Така,че Жóжо паднал на земята
Веднага той показал си рогцата
- Хей, приятел - викнал Жожо -
ще ме събудиш, майче ти!
- Ще те помоля за водица!
- пъшкал Дъбчо -
жажда мъчи моята душица!
И нали приятели били
- Готово! - казал Жожо -
хей сегичка ще изтичам!
До надвечер се връщам,
стеблото твое да прегръщам!
И толкоз бързал Жóжо,
че нощта обгърнала гората.
Минавал ден и друг, и друг.
Месеци, година след година.
Насред пътеката една,
поспрял да си отдъхне Жóжо.
Показал своите рогца,
почесал своята глава:
- Забравих,аз да питам Дъбчо,
каква да е водата.
- Дали да бъде топла или хладка?
- Дали да е от извор или от чешмата?
- Ще се върна да попитам!
И пак назад поел забързан Жóжо.
И ден било, и нощ била,
и пролет, лято есен, зима.
Година, след година.
Пристигнал на тяхната поляна.
Търси Дъбчо,а го няма!
На неговото място дъб,
голямо,кичесто дърво.
-Хей, нахалник! - ревнал Жожо
- къде е Дъбчо, моето дърво!
- Това съм аз, бе Жóжо! -
размахал клони Дъбчо -
- Пораснах докато те чаках!
- Ех!-приседнал Жóжо-
а толкоз бързах, бързах!"
© Хари Спасов All rights reserved.