... И съзерцавам лятната дъга.

Момиче съм отново и нехайно.

Ценя надземното ù пиршество

като възторг нетрайно.

Ще се преселя там, аз мога да летя,

ще разгадая и паролата ù тайна

и думи удивена ще мълвя

от Шангри ла безкрайна.

В следите ми от шлейфа бял

ще цъфне първото кокиче,

ще си измисля и мечта -

нечувана и ничия.

И щом отпия живата вода,

подир забраната на влъхвите,

душата ми не ще скърби,

въпросите ще са заглъхнали.

И колендрото няма да горчи,

ще станат по-зелени и очите ми.

И само вятърът ще ги разграничи,

като полегна във тревите.

Сега съм същата. И не съвсем.

Над пропастта и като ехо.

Одета и Одилия във мен

дъга рисуват на земята и небето.