А вън не спира да вали.

Небето плаче и душата ми.

Тихо е. И тъмно.

Запалих малка свещ,

разговарям с тебе тази

дълга нощ -

не по телефона,

а мислено - със стихове.

Заслушан във капчука,

ти пращам като по морз

всеки удар на сърцето,

преливащо със спомени.

Няма те. Само силуети,

родени от пламъчето на свещта,

ритмично пулсиращо;

с моя дъх

и ударите на дъжда в улука.

Тук съм. В тази тъмна къща,

в тази тиха стая

и те чакам.