Беше сряда. И навън валеше...
както казват всички из ведро.
Ядосан беше този дъжд. Плющеше
по думи неказани, по зло и добро.
Вървях по тротоара мълчалив,
крепях на рамената си ведра,
ала този дъжд проливно-сив
остави ги без капчица една.
Тогава я видях. Беше кратък миг-
през прозореца на някакво кафе...
И на нейният почти дъждовен лик
блестеше капчица с форма на сърце. ...