Дълбока красота

Дълбока красота

Река безкрайна и красива

подскача през дерето

и разпиляла мокра грива,

препуска към полето.

Надбягала пъстървите игриви,

смирено се забавя

и спрели танците си диви,

вълните се прераждат.

Доволни сребърни талази

заливат речното корито.

Реката уморено лази

доволна под върбите.

Тя знае, че след много дни

водите свои ще събере

с величествените реки

и екзотичното море.

Но тези брегове далечни,

нашепват тя да отпочине

сред боровете дълголетни,

преди да ги подмине.

Велики хора сътворили

в речното ждрело,

между скалите причудливи,

кристално езеро.

Стена могъща обуздала

човешката мечта,

а на романтиката дала

изящна красота.

Бездънното дере със грохот

прегърнало реката

и от емоции натежало,

заспало под водата.

Разстлал огромната си шир

върху земята разцелуван,

прелял в блаженство язовир,

трептящ и развълнуван.

Ефирни утринни мъгли,

разпъват своите мрежи

и призраците нощни, зли,

улавят безнадеждно.

Обгърнали самата синева,

като в мечтан каприз

се реят корабни платна,

възпели утринния бриз.

Разресва слънцето коси

във гребените на вълните,

изправя своите лъчи

и грейва над горите.

Излива свойта топла жар,

горещи струи във водата

и бронзов залезен загар

остава по лицата.

Съдби човешки се преливат

в горещите лъчи

и тежестта си утаяват

в прохладните води.

Прекарва вятъра ръка

в рибарските ни пръти.

Пак трепва нашата душа,

след толкоз много пъти.

Приклякат хищно риболовци,

щастливи за пореден път,

мига вълшебен уловили,

се мъчат да го задържат.

Красиви риби, кат сирени,

с опашки се обличат,

навеки от гласа лишени,

безмълвно ни привличат.

Прелели, от олово натежали,

дъждовни облаци увисват.

Задават се въздушни хали

и с остри нокти ги изстискват.

Горящи мълнии изгарят

студените скали,

мъгли живота им укриват

в ревящите води.

Вълните с демоничен тътен

разбиват се в скалите

и мигом връщат им живота,

откраднат от мъглите.

Сякаш надвило водопада,

небето го излива,

земята девствена и млада

пробужда се красива.

Слънцето, кораб от кована мед,

бои разлива във водата

и с виолетови платна отпред

повлича небесата.

Безмълвен залезът заспива,

загледан в пъстрата вода

и тъмна красота разлива,

чул на лодкаря песента.

С луната, като лодка лека,

той плува сред звездите.

Остава светеща пътека,

отдолу във вълните.

Разпръснал блеснали звезди

в спокойните води,

със лунна мрежа ги лови -

от сребърни лъчи.

Безбожно призовали мрака,

скалите зъби впили,

с наслада късат от водата

отблясъци красиви.

А огънят твори легенди,

митични риби оживяват

и величавите им сенки

във разказите натежават.

Времето, пясъчен часовник,

безспирно дните ни руши

и сякаш не остава спомен

дълбоко в нашите души.

Те, през присвитото му гърло,

със мъка се изнизват,

изяли нашите мечти,

безлични се облизват.

А всеки ден е песъчинка

в натрупаните дюни.

Той има собствена картинка

и песен с нови думи.

Цветен живот, като оазис

сред пясъка на сивотата,

живеят нашите сърца,

презрели суетата.

Сърцата ли са ни големи,

обгърнали водите?

Събират се във тях смалени,

прегърнати вълните.

Вълнуват бъдещите дни

със свойта неизвестност,

сред цветен прилив от мечти,

в доплувалата вечност.