След ден напрегнат - по-напрегнат ден.
Да се огледаш не остава време.
Но идва и за мене този ден -
годишния си отпуск да си взема.

За кратко командира ще оставя
и в родния си край ще се отправя.

В сърцето си за него закопнях!
И в Добруджа, и в Мизия живях,
край Витоша и в Тракия живях.
И градовете, и местата опознах.
Че са красиви няма да отричам.
Възможно е дори да ги обичам.
Но дето и да скитах по света -
в полета и по планини високи,
все имах чувството,
че земните посоки
са променили своите места.

Единствено във моя роден край
текат естествено,
към ниското реките,
и слънцето на запад си залязва,
а в звездни нощи севера показва
полярната звезда!

Аз, обладан от бурно нетърпение,
с недостижимо детско вдъхновение,
щом взема отпускния си билет,
започвам да говоря с диалект.
В колата песни странджански си пея,
разказвам весело, на глупости се смея,
а щом излезем южно от Бургас,
възкликвам с радост: "Ето ме у нас!"

Странджа, моя планина рождена,
като тебе на земята нЕма!
Пеш съм минал Родопите, Рила,
покорил съм и върха на Пирин,
посетил съм всички язовири,
по Балкана всичко съм обИдел -
като тебе, Странджа, не съм видел!

В ранна пролет - къдраво зелена,
в знойно лято - в слънце потопена,
в ранна есен - жълта и червена,
в късна есен - тъжна, състарена,
в снежна зима - бяла, осребрена -
от зори до залез да те гледам,
няма, Странджа, да ти се нагледам!

Теб, Велека, ако те забравя -
в първата вода да се удавя!
Лоша дума за теб ако кажа -
врагове и свои да ме мразят!

И Добруджа, с опънатите жици,
с клоните, провиснали от птици -
сиви гривеци и гургулици,
в угарите - със стада от зайци,
с фазани - колкото в Китай китайци,
където в ниви - звездни ширини,
пасат безброй съзвездия - сърни,
най-щедрата от цялата земя -
не мога, Странджа, с теб да я сравня!

Ти камениста си, неплодородна,
но затова пък - горда и свободна!

Пътеките на робството далеч
от твоите баири са вървели.
Тук с векове децата са живели
без турчин някакъв да са видели,
и справедлива гордост ме обзема,
че търновската благородна кръв
във малкотърновско е съхранена!

Днес идвам в тебе като гост-грабител.
За да потъна в твойте лесове,
да обера от твойте плодове.
Във подмола на вир дълбок да бръкна -
пъстърва или мряна да измъкна.
Или да мръдна с пушката по мрак,
за да застрелям някой як сръндак...

Когато в детството, като чираче,
подир стадата в планината крачех,
такива гости безразсъдно мразех.

За тях ли лете лешниците пазех?

Аз знаех рибата под всеки камък -
погазя малко, няколко си хвана,
а другите оставях във покой,
ала си знаех, че и те са мои.

То беше рядкост някой мъж голям
да си зареже жетва и харман,
за да потърси нещо от реката.
Реката беше царство на децата!

Когато тези гости се явиха
и едрите пъстърви изловиха,
то сякаш че сърцето ми раниха.

Във планината се живее дружно.
И, колкото и малко да е нужно,
аз с радост ще помогна във това -
да съберем за зимата дърва.

Дърва за огрев тук, във планината,
е второто по важност след храната.

Вървим към сечището трима братя,
а заедно със нас върви и тате.

Седемдесетгодишен, но герой -
на старостта не се предава той!
Така върви, че нас ще умори,
а върху него няма пот дори.
И брадвата в ръце така върти -
на него работата най-спори!

Какво бе ти за мене, мили тате!
Аз няма никога да се наема
живота ти да сложа във поема,
че тя ще е безцветна, бледа схема
за твоя дух, характер, доброта!

Защото аз обичам много мама,
но твоята душа бе по-голяма!

И в цяла Странджа нямаше певец -
на песни изпълнител и творец,
да би могъл със тебе да се мери!
Роден на друго място в свойто време
или пък в Странджа,
но във мойто време -
такива чудеса би сътворил,
че цялата земя би озарил!

На сечището, край дърветата,
сред внуци или синове,
видях друг старец да снове.
На вид бе побелял и хилав,
но още се държеше - жилав!

Аз весело го закачих:

- И ти ли да помагаш, дядо?
Сърцето още ли е младо?
Къде със младите дървар -
за брадвата не си ли стар?
Виж внуците - мъже могъщи,
дървата да докарат вкъщи,
а ти на топло да седиш,
да си похапваш и да спиш!

- Момче!
Човек, дорде е жив,
без труд не трябва да остава!

Трудът е, който сили дава!
Трудът е, който ободрява,
трудът е, който освежава,
трудът е, който подмладява,
трудът е, който радост дава!
Ако трудът не ти е мил,
ще бъдеш мрачен и унил!
До днеска само с труд живях
и колко, мислиш, навъртях?
И сто да ми определиш,
най-много с десет да сгрешиш!

Върви през планината земен път.
Край пътя млади дъбчета растат
и, над сребрист килим от горски мъх,
по вятъра поклащат къдрав връх.

Обичам, Странджа, твоето небе!
Обичам ведрите ти ветрове!
Когато смърт и мене ме надвие,
не искам тялото ми в гроб да гние!

На вас, най-близки мои, завещавам -
ако безкрайно не ви затруднявам,
край Малко Търново,
от някой объл връх,
да ми развее вятърът прахът!

Броени дни е отпуската - свършва.
Аз трябва в полка си да се завърна -
щастлив, че с родни хора поживях.
Че весели и здрави ги видях.
Че моите родители добри
живеят тихи и спокойни старини.
Че са доволни двамата ми братя -
направили си къщи на два ката.
Че и сестра ми е почти у нас -
апартамент си имат във Бургас.
И само аз, от своя род отронен,
не мога никъде да пусна корен!

Военният квартири само сменя.

Ще кажете - това какъв проблем е?
Ала от офицерската съпруга
оценката на тоя факт е друга.
И той убийствено я състарява!
Особено, когато остарява
и трябва вече да очаква внуче,
ала къде ще го дочака, щом
все още няма обзаведен дом?

Дори ако съпругата е млада
от многото премествания страда.
Не е случаен този израз стар:
"Едно преместване - полвин пожар!"

Ако и рожба под сърцето носи:
след толкова объркани въпроси,
напускане на работа, вълнения,
почистване, кашони, притеснения -
тя няма никого да удиви,
ако върху багажа го роди!

Аз може чудеса да ви описвам,
но няма нужда нещо да измислям.

Нали и моят син, разбрал цената,
която има за войника бързината,
и той до София от Плевен не дочака,
и той на път за първи път проплака!

Със майка му във чудо се видяхме!
Едвам успяхме в Ботевград, та спряхме -
след четвърт час сестрата се показа
и "- Пак е син!" - усмихнато ми каза!

(Откъсът е от поемата "Командир" - 1982 г.)