Лежи на пода чашата, която
в яда си ти за нищо потроши.
Заби се стъкълце едно отляво,
в сърцето драскотина прокърви.
Преглътнах сухо глътката горчива,
отровата отмих със две сълзи.
И ето, че отново съм щастлива –
изваях нова чаша с нежен стих.
Кристала смесих със любовно биле,
със огън от очите ти го сгрях
и го калих с усмивка – мен да пиеш.
От тебе да си тръгна не успях.
© Диана Фъртунова Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
Любовта е мъдростта на безумните и безумието на мъдрите »