Една цигара

Че пуша туй се знай, че пия – малко пия,
и тоз порок и той се знай,
и как го мразя всичко знай, от никой аз не крия,
и спомена за всичко туй да можех някъде да скрия.

И таз цигара аз да можех на някой друг да дам сега,
но нямам грам желание да тровя и мен и другите до край.
Цигарата ще си изпуша сам самичък, сам и толкоз откровен.
Едва ли някой ще желае да я вземе в този час от мен.

Часът е ясен – после идва краят, един живот – една съдба,
а таз цигара толкова жестока гори със своя плам сега.
Не се оплаквам за нищо в този час пред теб сега,
но тази длан е толкоз слаба, че не знам до колко аз ще издържа.

Не мога да я хвърля вече – това е моята съдба,
макар безмилостна, жестока, такваз избрах я самият аз.
Не мога да я хвърля вече – може би и тя бе мен избрала
да съм този, който ще я хвърли през нощта.

Защо съдба такава ми беше някой отредил,
едва ли някой ще ми каже макар да бъде много мил.
За таз съдба не се оплаквам вече, от друго се оплаквам аз,
защо цигарата догаряща във мрака, не мога и не ща да хвърля аз.