Една вечер край Охридското езеро...

                       Биляна платно белеше

                       край Охридските извори...

                                    Народна песен

Край Охридското езеро се движа

и в тихи мисли съм „потънал” днес,

отвеял вятър дневните ми грижи

в кипарисите шумоли с финес...

От езерото лъха дух на Вечност,

примесил странно радост и тъга,

че в тази размечтана, тиха вечер-

съм първо: тук, но сам съм на брега...

.... Любимата ми тема напоследък

се движи в коловоза на страстта,

с Живота, но и с времето след него

и с тихият повей на Вечността...

А мъничка е нашата ни „Вечност”,

по-малка и от лещено зърно

и с нея любовта ни е обречена

в застланото за през нощта легло!...

Но любовта понеже мерим с нея

(а във това е нашият проблем!)

разбираме, когато изтрезнеем,

че няма Вечност, както се кълнем...

А нямаме си сетива за Вечност

и за това живеем ден за ден...

Не вярваме, че всеки е обречен

от оня миг, във който е роден!...

... И други хора тука са живели,

със свои богове, с различен бит,

но само камъни са оцелели,

а тук-таме и някой древен зид...

А онова, което ни сближава

и с хората от каменният век:

е начинът, по който размножава

се, даже и модерният човек!...

... От езерото бих желал да взема

във тази вечер аз от Вечността,

за да мечтая в някакво безвремие-

отвъд животът ми в реалността!...

Коста Качев,

11.09.2014.

Охридското езеро