Една вечер край Охридското езеро...
Биляна платно белеше
край Охридските извори...
Народна песен
Край Охридското езеро се движа
и в тихи мисли съм „потънал” днес,
отвеял вятър дневните ми грижи
в кипарисите шумоли с финес...
От езерото лъха дух на Вечност,
примесил странно радост и тъга,
че в тази размечтана, тиха вечер-
съм първо: тук, но сам съм на брега...
.... Любимата ми тема напоследък
се движи в коловоза на страстта,
с Живота, но и с времето след него
и с тихият повей на Вечността...
А мъничка е нашата ни „Вечност”,
по-малка и от лещено зърно
и с нея любовта ни е обречена
в застланото за през нощта легло!...
Но любовта понеже мерим с нея
(а във това е нашият проблем!)
разбираме, когато изтрезнеем,
че няма Вечност, както се кълнем...
А нямаме си сетива за Вечност
и за това живеем ден за ден...
Не вярваме, че всеки е обречен
от оня миг, във който е роден!...
... И други хора тука са живели,
със свои богове, с различен бит,
но само камъни са оцелели,
а тук-таме и някой древен зид...
А онова, което ни сближава
и с хората от каменният век:
е начинът, по който размножава
се, даже и модерният човек!...
... От езерото бих желал да взема
във тази вечер аз от Вечността,
за да мечтая в някакво безвремие-
отвъд животът ми в реалността!...
Коста Качев,
11.09.2014.
Охридското езеро
© Коста Качев Всички права запазени