Едно момиче...

Сама... за пореден път стои в къщи,

в огледалото едно лице й се мръщи...

По което се стичат сълзи,

по погледа му личи колко сърцето боли...

Боли... защото няма никой сега!

Боли... да няма кой да й отвърне!

Обгърната е пак от самота,

без топлина... няма кой да я прегърне...

Обградена от хора, а всъщност толкова сама,

усмихва се, дори се смее,

но вътрешно се разкъсва от тъга,

да се прикрива тя добре умее!

Чувства се зле, че никой не я разбира,

изглежда, че има много приятели,

но вътре в себе си тя се раздира,

от мисълта, че повечето са предатели...

Ден подир ден тя си стои така,

страх я е, че вечно ще е сама...

Поглежда празната стая, повдига глава,

усмихва се фалшиво, готова да посрещне света...