Друг път,

в миг на отчаяние,

в миг на сподавен вик,

в миг, в който нещо застава

там, на пътя на въздуха ти,

който ти е необходим, за да живееш,

стига ли ти просто живота?

Стига ли ти да обичаш две очи

като море, така сини и дълбоки,

стига ли ти, щом не можеш да ги преплуваш,

щом не си усетил вълнението на морето,

с вълните, който сякаш те карат да потънеш,

но всъщност те издигат нависоко.

Стига ли ти, че водопада съществува

и чуваш как водата бурно,

шумно пада в друга и се слива,

стига ли ти, щом не можеш да достигнеш,

да се слееш, да застанеш под водата,

която се лее, и да усетиш че живееш.

Стига ли ти, когато знаеш,

че някъде там вятърът вее

и се вплита в борба ненужна

с ветровете, стига ли ти, че го има

и танцува, луд танц с клоните на дърветата,

за да раздава обич и прохлада, а ти,

а ти сякаш се задушаваш.

Стига ли ти да обичаш,

щом обичта си само в стих можеш да опишеш,

стига ли ти да я виждаш, че съществува,

и ти се струва толкова близко,

но щом протегнеш ръце, тя мигом се отдръпва

и я виждаш как се топи, и лицето се преобразява

в някое друго, но не и в това, на твоята любов.

Стига ли ти, че поетът съществува,

а не може да изрече своя стих пред теб,

дошъл на момента, щом е зърнал твоя образ, твоя лик

и стиха се лее, отвсякога по-красив,

и цяла вселена сега него гледа,

очакваща любов.

Но, уви, вселена поетът сам на себе си пише,

погледа втренчен сега отдръпни,

ще прочетеш с мен от белия лист,

който е приветствал неговите думи вместо мен,

и не си мисли, че ще прочетеш за любовта,

той там пак ще ме рани.