Едва ли някога до мен ще спреш!?

Ще спреш ли някога да тичаш?

Да вдигаш прах, от който на очите ми люти?

Нужно ти е време, може би?

Прескачаш обич, ласки, сладки устни,

за да тичаш, без да погледнеш край тебе дори.

Когато слънцето изгаря или леден дъжд вали,

не спираш пак да тичаш,

искаш времето да надбягаш, нали?

Не се обръщаш никога и не повтаряш

по стария си път да минеш ти,

а твойте крака са много бързи, мойте вече ги боли.

Опитвах се от все сърце да те догоня,

да бягам мъничко със теб, да дишам твоя дъх

и да се мокря, да ме изгаря слънчевият пек.

А твойте крака са много бързи,

не можех да те стигна и за миг,

докоснах те, но без да ме погледнеш,

изчезна незабавно твоят лик.

Едва ли някога до мен ще спреш!?