И пак е есен, листата капят

и се стичат като сълзи в моята душа.

Тревата през пролетта зелена

в кафяви краски е сега.

Лястовиците в редици

броеници по жиците редят,

за път се стягат, на път отиват –

далече от роден дом, от бащин кът.

А ти, моя лястовичке бяла,

ще полетиш ли с тях сега?

Или, изцяло себе си раздала,

лежиш на земята с прекършени крила...

Че тук толкоз хора, търсещи надежда,

докосваха те с трепереща ръка

и сили вече нямаш да поемеш

на път към чуждата страна...

Но мисията своя ти изпълни,

вля надежда във хиляди сърца,

щастлива по друг път поемаш,

от който няма връщане назад...

И пак е есен, листата капят, сълзи текат,      

а в душата моя остава само една едничка самота ...