И пак е есен, листата капят
и се стичат като сълзи в моята душа.
Тревата през пролетта зелена
в кафяви краски е сега.
Лястовиците в редици
броеници по жиците редят,
за път се стягат, на път отиват –
далече от роден дом, от бащин кът.
А ти, моя лястовичке бяла,
ще полетиш ли с тях сега?
Или, изцяло себе си раздала,
лежиш на земята с прекършени крила...
Че тук толкоз хора, търсещи надежда,
докосваха те с трепереща ръка
и сили вече нямаш да поемеш
на път към чуждата страна...
Но мисията своя ти изпълни,
вля надежда във хиляди сърца,
щастлива по друг път поемаш,
от който няма връщане назад...
И пак е есен, листата капят, сълзи текат,
а в душата моя остава само една едничка самота ...