Мъгла покрива светлината,

а виждаш пак кристално ясно,

че слънце, клекнало в душата,

оформя сенките прекрасно.

В очакване по спомени вървиш,

събираш багри, в шума ровиш,

след вятъра листа броиш,

с изминалото време спориш.

Стена до теб и улица шумяща,

пейзаж от къс прилегнало небе,

един сезон сезоните изпраща

с оголени от студ ръце.

Претопляш си мечтите в шепи,

сред другите – съвсем обикновен.

Мъгла с прогледнали и слепи

поглъща неспокоен ден.