Имам нужда да поплача.

Да излея мъката си върху листа празен.

Но и сили нямам да заплача.

Сърцето ми е кухо, а умът - погазен.

И седя, от всички изолирана,

в прашната, пропита с мухъл, стая.

Като прастара кралица детронирана.

Прокудена във своята одая.

Взирам се в прозореца и виждам

бледото си, замъглено отражение.

Грубо почвам пак да се обиждам,

но не получавам никакво удовлетворение.

Мразя се, заради своите „успехи”.

В опит да съм силна, те прокудих.

Останаха ми само лъскави доспехи,

от битките спечелени, в които те изгубих.

Лъжа всички ви коя съм. Добра съм,

тъй като и мен самата заблудих.

Живея днес като в кошмарен сън,

защото себе си и чувствата убих...