Имам нужда да поплача.
Да излея мъката си върху листа празен.
Но и сили нямам да заплача.
Сърцето ми е кухо, а умът - погазен.
И седя, от всички изолирана,
в прашната, пропита с мухъл, стая.
Като прастара кралица детронирана.
Прокудена във своята одая.
Взирам се в прозореца и виждам
бледото си, замъглено отражение.
Грубо почвам пак да се обиждам,
но не получавам никакво удовлетворение.
Мразя се, заради своите „успехи”.
В опит да съм силна, те прокудих.
Останаха ми само лъскави доспехи,
от битките спечелени, в които те изгубих.
Лъжа всички ви коя съм. Добра съм,
тъй като и мен самата заблудих.
Живея днес като в кошмарен сън,
защото себе си и чувствата убих...
© Лекса Джорджис Всички права запазени