Fairplay

Играя този смешен дартс, а толкова ми е досадно.
Ръцете тъй ми омаляха, вратлето ми и то се схвана.
От пусто-в празно, сън-несън, и уж се сгрееш, а е хладно.
Дали инертност е това, или е просто част от плана?...

Изчерпих всичките страни - и губещи, и печеливши,
а чашата ми все е празна и няма кой да я долее.
Отидоха си всички "бъдещи", останаха ми само "бивши"
и примирено днес очето, дори не иска да сълзее.

А как веднъж, но до живот пречистващо да ги изплача -
не би! И по чии не знам отчаяности да ги пратя...   
Уж в детството си за късмет - докосвах коминочистача,
магичността му не прозрях - в действителност май все си патя...

То ни за спорта, ни за кеф - еднакво смешно съм каръче.
И все пак с всичко в тоя свят поне привидно се привиква.
Остава да се възкача и победено се изпъча,
а после да сваля главица за някой там медал от тиква.

Ни спортна злоба в мен и хъс, ни хитри номера, ни воля,
отде се взех такава, знам ли - сантиментална, семантична.
С талант актьорски, а дори една епизодична роля
не искам даже да приема, защото ми е непривична.

И то партньорите едни - възслабички, а обиграни,
в мишенката ти се смилиш да целнат с драматичност точна.
Защо? От обичливост пуста - понягнояват в мене рани...
А как с Достоен ми се иска една игра поне да почна. 

 Милена Белчева 
01.10.12