От болните амбиции големи;
от този шеметен необуздан стремеж;
нещата ни стоят недоградени
и мигат, като светлинка, от малка свещ…
Безперспективите на друго време,
сега болят в душите ни, като артрит…
Отровата погълната не дреме,
и механизъма е и днес – навит…
Сега аз виждам същността нелепа
във огледалото на всеки свой другар…
Че вярата ми сляпа не укрепва.
Дими, почти угасналата жар!...
О, Самотата е дълбоко в мене!
О, тържествува тя над дружба и любов…
Дорде в живота си се разбереме,
над стария – не се градиме нов!
Не е туй моята последна песен!
Аз знам Животът ни не властва над Смъртта!...
Приемам го, от туй не съм потресен!...
Но тегля под хесапа си – черта!...
© Христо Славов Todos los derechos reservados