Време е Санди поредното стихче
със липса на смисъл, такъв, афективен,
да седне на задника свой и напише
във стил недълбок, но дълбокопървичен.

Сиреч: "Небето над назе е синьо,

а зéмята майчина долна зелена"
са фигури, Сашето дет` игнорира
за сметка на фигури по-съвършени,
фигури толкоз` напети и чудни,
че бихме могли да зовеме ги "форми" -
тоест, изящни. Така е разумно
да бъдат описани. Те са разкошни!

Санди, откак` е на тази планета,
до днешния ден върши свойта задача -
формите, тези красиви кълбета,
да зяпа и пипа, обича и тачи.

Както са казали, сферата бива
устроена тъй, за да бъде перфектна.
Авторът, дето това е написал,
съгласен е с тази сентенция бегла.
Само че сферата нé е достатъчна,
той за да люби единното цяло -
трябва му още, тогаз` появяват се
всичките сгъвки и пълното тяло.

Вече при тези добри обстоятелства
Санди, и тъжен дори, е с усмивка -
може с очи, със уши и със тялото
той да се радва на всяка извивка.
Тъй на Сандéто поредната мисия
даде му нещото, викано "мозък":
"Искам от тебе цялата физика
с теб съвместима да любиш бе, момък!".

Тука обаче явява се нещо -
мозъка нему какъв е тогава?
Няма значение - трябва момчето
на всичките форми да много се радва.
Вярно е туй, че Сандéто е мозъка,
както и мозъкът бива Сандéто.
Няма обаче сега с философия
той да се мъчи във тези куплети.

Тези куплети за друго му служат,
тяхната цел е различна във корена -
трябва читателят с тях да получи
послание просто и мисъл отворена,
ето такава: "Какво ще са формите,
без да са гледани в своята цялост?
Нещо красиво, но само за óчите,
дет` не доставя на тялото радост!".