ГАЛОП ПРЕЗ ПРОЛЕТТА

През полята, окъпани в дъжд,

съзерцавах коне как препускат.

Полудялата цъфнала ръж

ги поглъщаше с призрачни устни.

Като тежки оловни стрели

към небето се стрелваха пръски.

Все се моля – щом пак завали,

паметта ми за тях да възкръсне.

Заплени ме стремежът за скок –

като трепет от първа целувка,

като усет за равенство с Бог,

нервна тръпка при натиск на спусък.

Нямах смелост да тръгна след тях –

там където небето прелива

във първичния пролетен грях

на смълчаната млада коприва.

Те изчезваха бързо в глъбта

на пространство, потънало в злато.

После залезът тихо изтля

и нощта спусна плащ над земята...

А в кръвта ми – с безспирен синкоп,

откънтяват дъждовни вселени.

Ако Раят това е, дано

там да има и място за мене.