Под снега, от въздишките син, под безлична мъгла,
чуй сърцето - разжалван равин, как прошепва: ела.
На нощта в разрушения храм, колко с теб ще мълчим?!
По-красива заблуда не знам: да си нечий любим.
Щом сближим изведнъж рамене, вярвам, въздухът сух
ще разстеле спокойно поне своя боцкав кожух.
На елейните ранни зори, в промеждутъка къс,
и шишарка да падне дори, ще роди земетръс.
В онзи процеп на мисли, дълбок, ще съзрем, ето на
как откъсва опашката - смок - закърняла вина.
Но е късно. Градините спят. Острие в този час
гилотина - безмълвна - снегът, виж: отпуска над нас.