Ти защо ми се сърдиш… Недей…
Виж – Сърцето не иска да знае.
То се врича в един хубав ден
и обича до всичко – до края.
Аз опитах, повярвай – веднъж.
Седнах кротко, реших да му кажа:
– Слушай, мило, Той е истински мъж,
но към нас е студен и нехае. 
Тъй говорих му ден подир ден -
после спрях. На сърцето окови -
ти повярвай ми – аз не можах да му сложа.
Говорих… говорих…
Плаках, молих се – карах се с него.
Заболя ме. Видях го – кърви.
То се сви и удари в мен смело:
 - Не, не искам да чуя! Мълчи! 
И сега те обича безумно.
Аз се правя, че нищо не знам…
Нощем чувам го – плаче… бездумно
и заключва се в своя зандан.
Ти недей го вини…
Безпощадна е съдбата му в този живот.
То не иска отплата – но е вярно
и раздава с пълни шепи – Любов!