Сред мрака на лиричната ми същност

все още има малък светъл процеп, 

през който на надеждата лъча

е тънък малко повече от косъм.

Не исках да броя по пътя крачките,

(особено на слизане от стълбата) 

с които изпреварих оплаквачите,

понечили студен да ме прегърнат...

Те удряха с юмрук по моя камък. 

Изцъкаха с език и ме преплюха, 

душманите на моя дребен залък, 

че още за живота имам нюх. 

И още имам нужда от морето, 

от гъдела на новите треви, 

от чистото във мене на детето, 

което гони вятър и мъгли... 

Уви, обаче, коренът е жилав 

и тегне изпод хилавия устрем, 

да бъда онзи мъж със страшна сила, 

а не с перо и лист навместо мускул... 

Огъва се под напора на сенките 

дървото на разлистения дух, 

за който плодовете му и семките 

ще гинат в неродени - син и внук... 

Но вярвам, че по силата на правото, 

да бъда замечтан във своя гений, 

един поне след мен ще каже - браво, 

че словото ми някак спира времето... 

А аз ще бдя със взор към светлината 

и бавно ще изправям своя ръст,

преди да се кача до тишината, 

по стълбата, до моя вечен кръст... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

11.04.2024