Замъглява мислите гневът ми,
едничка власт - над мене той лети,
тича с бясна сила по кръвта ми,
по цялото ми тяло без милост се върти.

За ясни дни копней сърцето,
за ясни, светли дни
и как в очакване стои лицето,
лице, изпито от хорските злини.

И кални вечно са земите,
уморено тяло крачи в тях.
А колко са далеч мечтите
и как небрежно ги осмях.

Но виждам аз - далеч е светлината,
подминала ме е без страх.
И пак съм аз сама в тишината,
сама и всичко друго - прах.

И не веднъж съм тичала към нея
с надежда по-голяма от света,
но да я достигна аз не мога, а може би не смея
и за мен остава само на гнева властта.

И ето - аз ритам проклетата кал
как кално, мръсно е всичко сега,
стене сърцето, пропито с жал,
в стремежа ми силен - само тъга.

Но боря се аз и откривам -
светът е за мен разрушен
и в калната пропаст заспивам,
заспивам за светлия ден.