Гора от евкалипт
Мелодията плавно се разнесе,
спокойно бе пианото...
и тъжно като листопад във есен,
достигаше целувайки по раните.
Потръпнал, споменът се върна,
вятърът навярно го довя,
по пътищата скитал и осъмвал,
и преброявал хиляди лета.
В ума ми нежно се събуди,
картината със нежни цветове,
поляната, гората... във зелено,
ухание на евкалипт и гласове...
Отдавна бе... но споменът е силен,
големите любови някак не умират...
раздяла, сълзи парещи в нощта,
по-силно карат да обичаш...
Пианото замлъкна във тъмата,
споменът престана да рисува,
две очи заспиващи шептяха,
сълзите ми пресъхващи жадуваха...!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Георги Зафиров Todos los derechos reservados
