Гостенка
Повдигнах булото на бялата усмивка,
а от там погледна самотата.
Скрила се удобно в таз обвивка
и затръшнала за другите вратата.
Очите - казват - всичко ти издават
и няма как безкрайно да се криеш.
Защо тогава моите не ме предават,
а оставят скришом в мен да гниеш.
Къде намери място? За какво се хвана?
Нима бях твърде глупаво небрежна?
Вярвайки, че все така безгрижна ще остана,
приех да дойдеш, да ти дам надежда.
Но самотата, тя не се нуждае от подслон.
Тя идва, настанява се и в теб живее,
и там, където мислиш, че е твоят дом
вече само леден вятър вее.
Понечиш я изтръгнеш, да я разковеш.
Тя по-силно в тебе се захваща
и щом на отчаянието се предадеш,
тогава тя с усмивка те изпраща.
- Добре ни беше, но дотук си ти. -
ще каже с леден глас на мене самотата.
- Домът ти мой ще е. Забрави ли?
Върви и затвори след теб вратата.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Цвети Иванова Todos los derechos reservados
