Гостенка

Oct 22, 2014, 4:09 PM

Poetry

729 0 3

Повдигнах булото на бялата усмивка,
а от там погледна самотата.
Скрила се удобно в таз обвивка
и затръшнала за другите вратата.
Очите - казват - всичко ти издават
и няма как безкрайно да се криеш.
Защо тогава моите не ме предават,
а оставят скришом в мен да гниеш.
Къде намери място? За какво се хвана?
Нима бях твърде глупаво небрежна?
Вярвайки, че все така безгрижна ще остана,
приех да дойдеш, да ти дам надежда.
Но самотата, тя не се нуждае от подслон.
Тя идва, настанява се и в теб живее,
и там, където мислиш, че е твоят дом
вече само леден вятър вее.
Понечиш я изтръгнеш, да я разковеш.
Тя по-силно в тебе се захваща
и щом на отчаянието се предадеш,
тогава тя с усмивка те изпраща.
- Добре ни беше, но дотук си ти. -
ще каже с леден глас на мене самотата.
- Домът ти мой ще е. Забрави ли?
Върви и затвори след теб вратата.

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.

Индиана (Криси)

2014-12-22T22:22:11+02:00

Ех, тази самота...Привет, Цвети! Весели празници и щастлива Нова Година!
Katriona (Кети Рашева)

2014-10-23T12:45:33+03:00

Настръхнах... силна поезия!
stoyna (Стойна Димова)

2014-10-22T18:32:51+03:00

Добър ден, Цвети!Много тъга и болка изповядаш от самотата.
Съчувствам ти и те разбирам.Ти си творец.Отдайсе на изкуството и никога няма да си сама! Опитай и ще разбереш, че ти говоря истината!
Желая ти бодро настроение, а прогони самотата!
Жива и здрава да си, Цвети! Спокоен ден!