Едва ли си спомняш градината тиха,

градината на сивите гълъби,

където без страх наш'те устни се сливаха

в непорочност край старите стълбове.

И беше отдавна, много отдавна

времето на наш'те копнения.

Любовта бе лирична, любовта бе забавна,

а днес - низ празни видения.

И колко красиво бе помниш ли, помниш ли

разветите твои коси,

които дарявах с целувки безбройни

в пиянство от сини мечти.

Тогава дъждът ни беше приятел,

след пръските тичахме заедно

и всеки сезон за нас беше лято

един в друг влюбени жадно.

Но мина се време и всеки пое по трудния път на живота

и борещ се сам посред бясно море

със своя Кръст на свойта Голгота.

Ужасно, прости ми, че спомен разбудих

за нашата стара градина

и знаеш ли, странно, сълзи аз почуствах,

не плакал съм толкоз години.

Понякога идвам във наш'та градина,

градината на сивите  гълъби

и пак е красиво и тебе те има

във спомени мои безумни.