Patrizzia (Надежда Ангелова)
2249 18478
3 jun 2022, 6:59  

Градът пред прага ми се свежда 

  Poesía » Filosófica
410 7 7

И всяка мисъл негативна
разнищи стръвно моя ден,
дъждът се натъжи и ливна,
небето изтъня над мен.
Уж лято е, но досега
и помен няма от дъга.

 

Градът съвсем се омърлуши,
а беше моят гълъб бял,
сред бури, смерчове и суши,
без мен бе по-добре живял.
Дали виновна съм дали,
площадите, че ги боли?

 

Оглеждам се и в локва сива,
 се дави нечии весел смях.
Денят полека си отива,
с тъга, която не разбрах.
Дано луната позове,
звездите в мойте стиховѐ!

 

Врабче, треперещо и тъжно,
цвърчи с отпаднал, дрезгав глас
небето – алена окръжност,
е обещание за нас,
че утрото ще ни дари,
с усмивка ведра, от зори.

 

Луната сребърна изгряла,
полюшва времето пред сън
и няма болка и раздяла,
поете, погледни навън!
Стихът ти тихичко заспа,
прегърнал старата липа.

 

Градът пред прага ми се свежда
и сякаш е гальовен пес,
умилква се, таи надежда,
скимуца: — "Забравѝ за днес,
а утре, утре е дете,
което слънчево расте".


 

 

 

 

© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??