Засядат облаците на запивка в лозето

измежду редовете, дето сме играли.

Не тегнат мисли, топли като гроздове,

прескача вятърът с износени сандали.

През есента от болка скърца къщата.

Студът се свива в кухнята на топло.

Прозорецът следи намръщен

една самотна престаряла котка.

Към входа тичам да докосна хляба си,

утъпканата ивица на прага,

пръстта, затъкната в основите -

от там, където няма да избягаме.

Животът върза погледа ми в двора -

като пазач във сивкав правоъгълник.

Жив плет ще засяда от поколения и хора,

за да останат камъни по ъглите.

28.09.12