Хапя! (сюрвиртуално)
Високо съм.
И гледам - долу труп.
Черен и вони.
И казват - моя.
Кой казва ли?
Убийците.
"Децата"!
Ония, дето в детската градина
крият малките си, бели хапчета.
Със мен играеха.
На смърт.
Сякаш бях бездушна
и безгласна, грозна кукла.
Вината ми? Мечтаех.
Да обичам рицар.
Едните ме убиваха,защото
не хвърлих любовта си
във калта,
а другите, за туй, че...
Забравих вече.
Май, защото
есента ми била пролетна.
Била съм паяк даже казваха.
"Черната вдовица".
А никого не бях изяла.
Помияр и крадла съм била.
Откраднала съм им любимите.
А аз дори не ги познавах!
Един познавах.
Пощальона им.
Те се криеха -
родените бойци
и гладиатори!
Невинна ме заплюваха
и ритаха.
Бабите се кискаха,
а мажоретките припяваха
апокалиптично.
Убиха ме мъчително -
със камъни и присмех.
Защото луда съм била -
пощальоните съм мислела за рицари.
Бях пореден труп в играта им.
Посмяха се, погребаха ме...
После ме изровиха.
Направиха си некрофилско парти.
Акселератчета. Потентни!
Силите отвътре ги напъваха.
Оси очите ми изпиха.
Сега съм зомби.
Вампирясал травестит.
В черни дрехи на вдовица.
С пола под панталона.
С избити зъби.
И бездушно.
И нямам бузи за подаване -
червеите ги изядоха.
Нямам даже възраст.
Сега е нощ.
Безвремие -
сезоните за мене свършиха.
А техните души
спокойно спят.
На убийците,
които не познавах.
Сега се скитам.
Нямам дом, сърце,
зъби и нокти -
посмъртно ги изтръгнаха.
Боли ме всичко.
Но не давам прошка.
Пък и те не искат -
невинни, казват, били.
Не Бог (те името му узурпираха!),
душата ми разкъсана отгоре гледа.
Но е чиста.
И боли.
Само, моля ви,
играйте си със новите играчки
и не ме закачайте,
Ще ви ухапя!
30.09.2008г.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Юлияна Todos los derechos reservados
