ххх
Накарах слънцето да плаче.
И тишината се смали.
Заспах до облак млад, обаче
в мен не престана да вали.
Откраднах синьо от небето.
Излъгах всичките листа.
Посях тревога там, където,
преди растеше радостта.
Не бях доволна. Все мечтаех
да предизвикам лунен крах.
От чужда глупост се отчаях,
а после плаках и се смях.
Накрая кротнах примирена,
постлала си парче покой,
измислила една Вселена,
почти като в ковчег на Ной.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Нина Чилиянска Todos los derechos reservados
