С невинните очи на сова
и на славея с топлия глас
ти за мен си сладката отрова
в слепотата на сутринен час.
Поглед не споделяш, но разбирам.
Очите са за неми думи.
Те във времето кънтят. Отивам
аз при тях, в пространството без суми.
Там ничии сълзи не се броят
капка по капка или стих по стих.
Поетите безтегловни сноват,
Музата е враг мъчител о них...
Там в миг мисълта ми застива
в унеса на вечния си сън.
Нелепата вина си отива
далеч при обвинителния звън.
Съд ли е това, или истина,
щом никой не чете акта докрай?
Петним ли цветовете чисти на
нашата картинна творба? Познай!
Опитай се, познай... или върви,
ако се боиш да ме познаеш.
А лудостта картини ще твори,
докато ти не се покаеш.
Не чакай дълго... Щом късно стане,
отровата ще ме погълне.
Но от мене нещо ще остане...
Хризантема ще покълне!
© Кристиана Костадинова Todos los derechos reservados
отровата ще ме погълне.
Но от мене нещо ще остане...
Хризантема ще покълне!"