С невинните очи на сова

и на славея с топлия глас

ти за мен си сладката отрова

в слепотата на сутринен час.

Поглед не споделяш, но разбирам.

Очите са за неми думи.

Те във времето кънтят. Отивам

аз при тях, в пространството без суми.

Там ничии сълзи не се броят

капка по капка или стих по стих.

Поетите безтегловни сноват,

Музата е враг мъчител о них...

Там в миг мисълта ми  застива

в унеса на вечния си сън.

Нелепата вина си отива

далеч при обвинителния звън.

Съд ли е това, или истина,

щом никой не чете акта докрай?

Петним ли цветовете чисти на

нашата картинна творба? Познай! 

Опитай се, познай... или върви,

ако се боиш да ме познаеш.

А лудостта картини ще твори,

докато ти не се покаеш.

Не чакай дълго... Щом късно стане,

отровата ще ме погълне.

Но от мене нещо ще остане...

Хризантема ще покълне!