Аз обичам, и обичам, и обичам - нищо, че я няма пролетта. Всеки ден с широката усмивка щастие дарявам на света. Обичам. Небесата чисти леко галят ме среднощно със дъжда. И приказен съм. И красив. И искрен - обичам всеки полъх тишина. Аз обичам. А е празен листа... Не ме е грижа. Махвам със ръка. Липата вънка вече се разлиства - не, не ми се мисли за тъга. И обичам... и сълзите от мъниста. Прегръщам ги. Разтапям се. Творя. Във мрака светя. Чудно е. Артист съм. Мечтите си със теб ще споделя - че в гърдите ми сърцето пак е птица, че нежно шепна радостни слова. И обичам, и обичам, и обичам. Има ли по-сладко от това?
Забележи: ТВОЯТ стих ми навява асоциации с Чернобил...не чувствата ти! Не говорех за тях, а за "артистизма" на формата, в която си ги въплътил!
Моите душевни терзания??? Просто нямам душа, за да имам такива
Пък и говорех за тропите и фигурите на речта/би трябвало да си ги срещнал някъде по пътя 5-12. клас/.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Вярно е и то от класа!Поздравче за стиха