Взирах се
и в себе си търсех оправдания
за невъзможните мисли, които  причиних,
замислях се
и редях нови и по-нови очарования,
които, като във вълшебна приказка,
щяха да сбъднат нечии мечти...
Стрясках се
от жестоките, определени за някой, предсказания
и разбирах невъзможните им обрати отстрани...
Впусках се
с мойте викове от разстояния
с болката, която никой не можа да отмени
и се спирах,
след мъчителните дълги мълчания,
и се мъчех
да си почина от непонятните за мен среди,
които не успяваха да усетят поне разкаяние
и така и така досега не си ги обясних...
Самонаказвах се
с различните за другите престаравания,
при които щастието бе успяло с мен да се съюзи
и си пожелах
да раздам на всички такива мечтания,
за да могат да бъдат винаги усмихнати...