Иде буря...
Днес Слънцето на дъжд припи́ча –
не е валяло дни наред...
И вятърът е спрял... Наднича
зад облаци в разбъркан ред...
Но изведнъж край мен в полето
внезапно странно опустя́
в едно предчувствие, в което
и всичко живо занемя́...
Проблясват мълнии безмълвни,
просветва взривна светлина –
това предчувствие изпълва
Светът с прозрачна тишина...
В мен тази тишина нахлува –
Животът ми ще отвлече...
Така е тихо, че се чува –
дори кръвта ми как тече́...
... но все по-яростно притуря
тя в своя неизпълнен химн
и обертонове от буря –
със изход трудно предвидим...
А бурята е вече близо
тъй осезаемо дори,
че птиците със писък слизат
на ниско в своите игри...
И облаците се надбягват
със непознати ветрове,
и мръква се, тревите лягат....
Събират се Земя с Небе...
Планетата се притаява...
... С тревога във безброй очи –
в миг мълния ги осветява...
И после всичко пак мълчи́...
А тези мълнии далечни
с насеченият си импулс –
(сами в умората от Вечност)
пробягват като огнен пулс...
... Щом бурята се дотъркаля –
порой със тътен се изля́
и екна птичата гълчава
над на́поената земя...
03.10.2020.
© Коста Качев Todos los derechos reservados
Хареса ми!