Иде буря...

Днес Слънцето на дъжд припи́ча –

не е валяло дни наред...

И вятърът е спрял... Наднича

зад облаци в разбъркан ред...

Но изведнъж край мен в полето

внезапно странно опустя́

в едно предчувствие, в което

и всичко живо занемя́...

Проблясват мълнии безмълвни,

просветва взривна светлина –

това предчувствие изпълва

Светът с прозрачна тишина...

В мен тази тишина нахлува –

Животът ми ще отвлече...

Така е тихо, че се чува –

дори кръвта ми как тече́...

... но все по-яростно притуря

тя в своя неизпълнен химн

и обертонове от буря –

със изход трудно предвидим...

А бурята е вече близо

тъй осезаемо дори,

че птиците със писък слизат

на ниско в своите игри...

И облаците се надбягват

със непознати ветрове,

и мръква се, тревите лягат....

Събират се Земя с Небе...

Планетата се притаява...

... С тревога във безброй очи –

в миг мълния ги осветява...

И после всичко пак мълчи́...

А тези мълнии далечни

с насеченият си импулс –

(сами в умората от Вечност)

пробягват като огнен пулс...

... Щом бурята се дотъркаля –

порой със тътен се изля́

и екна птичата гълчава

над на́поената земя...

03.10.2020.