Имах островче едно -
малко, романтично.
Само мое беше то,
със цветя различни.

Знам, измислих си го аз
в цвят зелен и синьо
и във много тъжен час
все натам отивах.

Със въздишка сядах там
от света – далече.
Отдих малко да си дам
и то късно вечер.

Виках моят син при мен,
но защо не идва?...
Обичта ми всеки ден
все към него литва.

Островчето изгоря -
някой го запали.
С шепи сбирам пепелта,
огънят ме пари.

И разбрах тогава аз,
островът го няма.
Но във най-тревожен час
винаги сме двама.