Строим си
каменни гробове,
очаквайки
съдбовния момент.
Терзае ни въпрос един:
Смъртта начало
или край е...
И нито за момент
не се запитахме:
роден живее
или съществува?
Предадохме бремето
на детските плещи;
Създаваме за създаване
и не за нужда -
А после със създаденото
знаем ли какво да правим?
Земята натежа.
И като с детски плач
за помощ тя зове.
Този зов отеква в нищото
И връща се обратно
недочут.
Но не плачи!
Това са правилата!
И всеки кармата си носи...
© Ванеса Иванова Todos los derechos reservados