Строим си

каменни гробове, 

очаквайки

съдбовния момент.

Терзае ни въпрос един:

Смъртта начало

или край е...

И нито за момент

не се запитахме:

роден живее

или съществува?

Предадохме бремето

на детските плещи;

Създаваме за създаване

и не за нужда - 

А после със създаденото

знаем ли какво да правим?

Земята натежа.

И като с детски плач

за помощ тя зове.

Този зов отеква в нищото

И връща се обратно 

недочут.

Но не плачи! 

Това са правилата!

И всеки кармата си носи...