На път съм,

може би ще закъснея,

ще се отбия някъде по кривите пътечки,

на себе си навярно ще се смея,

че плаших се от бели мечки.

Сега е лято и земята попива ме със всяка стъпка,

усещам истинската тръпка

и пия сладък звезден сок, направо от небесния поток.

А ти, съседе, си тъй беден, не гледаш вечер към луната,

а паяците по стената... Комарите те хапят май щафетно,

а погледът от гняв просветва. Какво си ти, какво съм аз,

един нестихнал земен бяс? Не!

Аз съм само зрител, а ти си във борбата - всеобщи победител.

На чужди мисли говорител, на някой може би "спасител",

на масата прекрасен разтворител, но не ценител и служител.

Коя съм аз, че да те съдя? Не съм достойна за това!?

Земята, космосът, слънцата, те може би са твоята ищца?

А ти си важен, блажен и голям, защо да те е срам?