Ищцата е земята
На път съм,
може би ще закъснея,
ще се отбия някъде по кривите пътечки,
на себе си навярно ще се смея,
че плаших се от бели мечки.
Сега е лято и земята попива ме със всяка стъпка,
усещам истинската тръпка
и пия сладък звезден сок, направо от небесния поток.
А ти, съседе, си тъй беден, не гледаш вечер към луната,
а паяците по стената... Комарите те хапят май щафетно,
а погледът от гняв просветва. Какво си ти, какво съм аз,
един нестихнал земен бяс? Не!
Аз съм само зрител, а ти си във борбата - всеобщи победител.
На чужди мисли говорител, на някой може би "спасител",
на масата прекрасен разтворител, но не ценител и служител.
Коя съм аз, че да те съдя? Не съм достойна за това!?
Земята, космосът, слънцата, те може би са твоята ищца?
А ти си важен, блажен и голям, защо да те е срам?
© Людмила Стоянова All rights reserved.
