Преливам и изсъхвам същевременно

Иска ми се.. Иска ми се да изчезна...

За седмица, месец, една мъничка вечност.

Да съхраня последната капка човечност.

Изгубих се, лиших се от спомена. Коя?

Толкова много хора, емоции, думи. Ха-ха..

А там тихо, кухо кънти онова, дето..

Уж трябваше да съхрани в мен детето.

Или може би беше моя задача?!

Да не му разрешавам изобщо да плаче

Камо ли толкова много, за глупости...

Хора, емоции, думи.. Безумици...

Иска ми се да изчезна. И да е тихо.

И топло и светло. И близо.

На тази планета. И тук и сега, не някога.

Не от утре, от нова година. 

Китайската. Лунната. Малоумната.

Да мирише на пръст потопена в роса

Да се заплитат треви в мръсната ми коса

Да седна в кална локва и да пляскам по водата с ръце

Солени капки да съхнат по потъмнялото ми лице..

И да е тихо и близо и мое си.

Иска ми се..

Февруари 2016