Истина

zemetrus (Иво)
6 1

4 dic 2013, 14:11

Poesía » De amor

498 0 1

Косите не са побелели,

Но сърцето паяжина хваща.

Чувствата не са избледнели,

Но песента вече не е “наш'та”.

Думите отново се изричат,

Но смисълът същият не е.

Хората уж докрай обичат,

Само дето не един човек.

Младостта все още е пред мен,

Но какво да правя с нея?

Как да чакам следващия ден,

Щом бездушно днес живея.

Болката превръща се във чаша,

Самотата ми дими като цигара.

От тази “малката” ужасна каша

Е меланхоличната умора.

Кимването към въпроса стар

“Как си? Как я караш днес?”,

Хич не прави те другар,

А те праща още по-далеч!

И щом ги пиша тези редове,

Знай, че моля се докрай!

Между тях сега да прочетеш,

“Липсваш ми, макар да сложи край!”

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.