Истина

zemetrus (Иво)
6 1

4.12.2013 г., 14:11 ч.

Поезия » Любовна

491 0 1

Косите не са побелели,

Но сърцето паяжина хваща.

Чувствата не са избледнели,

Но песента вече не е “наш'та”.

Думите отново се изричат,

Но смисълът същият не е.

Хората уж докрай обичат,

Само дето не един човек.

Младостта все още е пред мен,

Но какво да правя с нея?

Как да чакам следващия ден,

Щом бездушно днес живея.

Болката превръща се във чаша,

Самотата ми дими като цигара.

От тази “малката” ужасна каша

Е меланхоличната умора.

Кимването към въпроса стар

“Как си? Как я караш днес?”,

Хич не прави те другар,

А те праща още по-далеч!

И щом ги пиша тези редове,

Знай, че моля се докрай!

Между тях сега да прочетеш,

“Липсваш ми, макар да сложи край!”

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.