Истина
Косите не са побелели,
Но сърцето паяжина хваща.
Чувствата не са избледнели,
Но песента вече не е “наш'та”.
Думите отново се изричат,
Но смисълът същият не е.
Хората уж докрай обичат,
Само дето не един човек.
Младостта все още е пред мен,
Но какво да правя с нея?
Как да чакам следващия ден,
Щом бездушно днес живея.
Болката превръща се във чаша,
Самотата ми дими като цигара.
От тази “малката” ужасна каша
Е меланхоличната умора.
Кимването към въпроса стар
“Как си? Как я караш днес?”,
Хич не прави те другар,
А те праща още по-далеч!
И щом ги пиша тези редове,
Знай, че моля се докрай!
Между тях сега да прочетеш,
“Липсваш ми, макар да сложи край!”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иво Всички права запазени
