Истина
Косите не са побелели,
Но сърцето паяжина хваща.
Чувствата не са избледнели,
Но песента вече не е “наш'та”.
Думите отново се изричат,
Но смисълът същият не е.
Хората уж докрай обичат,
Само дето не един човек.
Младостта все още е пред мен,
Но какво да правя с нея?
Как да чакам следващия ден,
Щом бездушно днес живея.
Болката превръща се във чаша,
Самотата ми дими като цигара.
От тази “малката” ужасна каша
Е меланхоличната умора.
Кимването към въпроса стар
“Как си? Как я караш днес?”,
Хич не прави те другар,
А те праща още по-далеч!
И щом ги пиша тези редове,
Знай, че моля се докрай!
Между тях сега да прочетеш,
“Липсваш ми, макар да сложи край!”
© Иво All rights reserved.
